ВЗРИВ

ВЗРИВ

В годините, сякаш съм в клетка затворен…
Ръждясва небето… Тежи с катинари.
И птицата в мен – взор в пръстта е забола.
По дъно на спомен лети в свят нашарен.

Мечтата за полет оплетоха с клони
дървета от грижи до кръста забити.
Сивее от навик,за нищо не моли,
приела съдбата – мълчи…
И не пита.
С душа ,по-голяма дори от небето,
в юмрук е сърцето и ,колкото орех.
В кошмарът на сбъднат сън гледа ме клета,
така ,както гледа бикът в матадора.

Тиктакаща бомба е пулсът по вена,
с копнежа за вятър…С криле да почувства.
И дим след гърма е душата взривена…
В очите ми пълно, в сърцето ми- пусто.
След тътена влача се като влечуго
и губя небесното лека – полека,
защото човекът е птицата в него,
която умре ли,умира човекът!

Leave a reply