СТРАХ

СТРАХ

От много страх с различни имена
душата ми до кости избеля.
Навярно костите ми от това са също бели,
/разровят ли- по тях ще ме намерят/.
Страхът е белина на времето,
с която се обезцветяват дните ми.
Страхът е сол ,която осолява мигове,
в които съм най-жив и най-свободен.
/ така си вярва ,че ще ги запази /.
И те увиснали ,подобно чируси,
ветреят се в редици на балкона ми,
на който с тях се заиграва вятъра .
Една усмихната от маукане и молене,
настръхнала и прегладняла котка
под тях стои и с поглед пробва да ги стигне
/най-вкусните неща са недостъпни/.
Не смее даже да примигне ,
за да не изчезнат след това :
балкона с дългите редици
от риби съхнещи,като очи провесени.
/макар и мъртви – рибите са сребърни .
В смъртта са тъмни само хората,
от восъчните крясъци на свещите/.
И хищно светят гладните зеници
на котката отдолу им застанала.
Очите й от взиране са с формата на риби.
Примлясва и преглъща сенките им вкусни
/да можеше поне една да се откъсне/,
но те стоят високо наредени,
като желания увиснали над нея.
И котката пристъпва нервно и уплашено,
и драска с нокти стъкления въздух.
Страхът разлайва близките ъгли
и всеки миг озъбен ще изскочи
в свирепа глутница от бесни кучета.
И тя след сянката му ще се втурне.
Така страхът глада ще победи,
и как да оцелее ще я учи,
но всичко туй е стара плоча
която слънцето без край върти.
Върти …Върти…И ме прескача.
И знам ,че някой ден в балкона щом изгрее,
изскочило от ризата на здрача,
зад тесните редици от мигове провесени,
с които вятъра се заиграва,
ще види зад пердетата ми ъглови
тъгата в стаята ми –есенно кафява
и сянката на самота …обесена.
09.10.2014

Leave a reply