Среща

Среща

Една жена седи сама и пуши
в опразненото, малко кафене.
И в себе си ,без да е тука ,слуша
гласа на онзи ,дето не дойде.
С две чаши го очаква ,а в шишето
до тях потръпва вино като вик
от жаждата по него на сърцето й.
И времето е пълен пепелник,
където самотата като паяк,
виси в студени нощи ,в тъмни дни,
че той далечен скита и нехае,
за любовта ,с която я рани.
И навика я омотава с мрежи,
в които тя ,подобно на муха,
наивно се опитва да разреже
на болката стъклото със глава.
Но самотата я настига грубо
в усилията й да се спаси.
Жената пуши… И в дима се губи.
А паякът примлясвайки виси
и чака този дим да я подгони
към хищната му мрежа на върха.
Димът издига пушечна колона,
която вдига клетата муха
към онзи миг ,когато ще случи
това ,което дебне всеки жив,
че всяка смърт е опит да научим
как всеки е неповторимо жив.
И в непокълналия си зародиш,
след всичките я любили мъже,
жената с омагьосан поглед рови .
И връзва възел с пушечно въже,
очаквайки от тях един единствен
с две чаши,с вино …С пълнен пепелник .
Несбъднати наздравици разлиства,
в които той е онзи стар мръсник ,
когото вече цяла вечност чака,
преглъщайки съпруг и тишина,
че по-добре сама да е без някой,
отколкото до някой ,но сама …
И тихо се изгубва в гласовете
на мислите за миналите дни,
че времето е укротена пепел
която я посипа със слани.
И в спомена си е добро момиче,
пияно до безумство от любов,
и в туй пиянство нежно му се врича,
тъй както само влюбен е готов .
И няма страх ,че може да не дойде,
че може би измислен е дори.
И сменя търпеливата си кожа
с коприва… И тъгата си гори.
Готова е на забранено нещо
да бъде бяла пак ,а той- красив.
Гръдта й да опари с длан гореща.
В смеха си с нея да е най- щастлив.
А времето като дете да тича
в тревата с маргаритени нозе
и две калинки любовта да сричат …
Но хлопна се врата …И се съвзе
жената в мислите си …И погледна
над масата с препълнен пепелник.
Видя как сянката му за последно
премина …И потъна като миг…

Leave a reply