СИВА

СИВА
На дядо ми на когото съм кръстен
с трите си имена.

Имахме сива ,красива кобила .
Кръстена беше на дните ни – Сива.
С бели петна по гърба,с черна грива.
С нея и дядо ми бяхме щастливи.
Той я запрягаше в стара каруца
и по стърнищата бродеше с нея,
а отстрани му сме двамата внуци :
Росен и аз… Дядо весел ни пее.
Ала веднъж сивата ни кобила
падна… И счупи си лошо краката.
Помня ,че дядо до нея без сила
тъжно приседна… И тихо заплака .
После главата й нежно повдигна.
Сложи я в скута … И дълго я гали.
А тя го гледаше без да примигва,
с едри очи от сълзи натежали,
с тъмни очи ,от любов и от мъка…
Сякаш не кон ,а човек в нея беше.
И към високото дядо ми викна :
„Господи ,мен вземи !…Аз съм по-грешен!
В моя живот само тя е утеха!
Мъкнеше , както се мъкне за трима!
Сива от туй е , виж , нейната дреха!
Моля те ,Боже !…Недей ми я взима!”
Сякаш небето го чу и отвори
в себе си дупка…През нея го дръпна,
както от кладенец право нагоре
дърпа въже, в друг свят да го измъкне.
Помня ,че потен месаря пристигна
и взе сакатата, сива кобила.
А подир него чух как го настигна
плач ,в който конче за майка си цвили .
Баба се сви… И над дядо се свлече.
И като свещ се стопи върху него,
че той замина безкрайно далече,
дето днес с нея незримо ни гледат.
И през очите на Господа виждам
сива кобилата в скута на дядо…
А със сълзите ми спомен приижда
и като сянка солена в мен ляга.
30.11.2014

Leave a reply