Fields marked with * are required
НАДЕЖДА
С душа на колене, пленена скитница,
от навик вързана с въже от спомени,
мълчи надеждата ми – зла измислица,
с нозе до кост раздрани и оголени.
Гласът й онемя в тъга на славеи,
чиято песен се оплете в клоните.
Със зъби кръст кове, с очи изправя го,
с ръце забива си сама пироните.
Така бе бяла, щом по пътя тръгваше,
а виж я днес – от буца пръст по-черна е.
Подобно звяр настръхнало озърта се,
смехът й със ръмжащи възли стегнат е.
Опиташ ли да я погалиш с дланите,
ще задереш в ръба на рани минали.
Сълзите й са камъни издялани
и с тях изгражда мост над дни изстинали.
И някой с пръсти облачни по синьото
написал е… И нависоко вдигнал е:
„Прости греха ни, Боже!… И помилуй ни!”,
но времето му за „Амин” не стигнало…
12.02.2014
Fields marked with * are required