ЛОЗЕ

ЛОЗЕ

В едно от четири страни застанал
плашило със сърце съм,край което
кръжи надеждата… И отминава…
Годините отлитат към небето.

Свещта на болката окапа с восък
ръцете ми… И в спомени нашари.
И отговори идват без въпроси.
В лицето ми плющят вместо шамари…

В самотност се изгуби от съпрузи
жена,до днес,която ми е скъпа
и навика си подпетен тътрузи
след грижите за дом,деца и супа…

С години никой не доведе пътят,
подобно на змия е скрит в тревите
и в знака без посоки,ням и мътен,
началото и краят му се вплитат.
Ще трябва лозето да прекопавам
отново сам и с пот да го поливам.
Умората е сянка и застава
срещу ми в пепел,щом от мен почива.

Лозите са ме вързали на възел
с барутно-син копнеж , за да не бягам.
Пръстта от жегата е пръснат пъзел,
парчетата на дните,в който слагам.

Сред толкова отсъствие на хора,
светът и с мен препълнен ми се струва.
Краката ми до глезена са корен,
на мислите по вените пътувам…

С мотиката си ,вместо да копая,
въже се уча да плета,защото
на лозето ,застанало от края,
отдавна е пораснало дървото.

На него беся страхове двуроги,
които в мен с годините извират,
но как се бесят сенки дългоноги,
краката им в земята щом опират.

Набъбва сокът в гроздето… И пука
зърната му… Догоре с кръв ги пълни.
И виното кипи от страст и мъка,
че тясно му е в буретата тъмни.

Единствено от обич е пияно
сърцето… И на глътки ослепено,
че вино без любов вода е само,
която оцветена е в червено.

Leave a reply