КАЗАН

КАЗАН
/на Петър Анастасов/

Казанът ври , а аз дърва му нося
преди да скоча в него и да кипна,
и на мехури да съм от въпроси,
които пукат и нагоре литват.

И думите кръжат виновни ,неми
в страха от истината премълчана,
че всеки в смърт на други е заченат
и със сълзите им соли казана.

И без да знаем мъкнем чуждо бреме,
което в клещи от тъга ни стиска.
Не струва пет пари живот без време
и всеки до последно всичко иска.

С листата вдишва,в унес влюбен дреме,
очите щом обичат са пияни,
но щом раздяла радостта му вземе,
проглежда истински в скръбта през рани.

Със себе си е вечно в надпревара.
Догонва се ,дори ще се задмине
в казана врящ ,додето стане пара
на дух дъхът му… И към Бог замине…

Светът тогава губи цвят и мирис
и чувството за нужда и за смисъл.
Единствено небето има милост
с която стиховете да допише.

Внезапно осъзнава щом погледне ,
в очите края и сълза го парне,
че няма първа смърт , само последна-
и в нея лягаме еднакво равни.

А всъщност, два пъти човек умира –
веднъж , когато времето му свърши
и втори път небето щом прибира
последния , сълзи за него бършещ.

Leave a reply