ЗАВРЪЩАНЕ

ЗАВРЪЩАНЕ

След мисълта за род и повик пръв,
на колене съм прав пред кръв и къща.
Със зъби гризал пъпната си връв
дете си тръгнах… Мъж сега се връщам…

От гърлото на пътната врата
годините се плезят срещу мене.
Търкалят се лета подир лета
и в облаците газя до колене.

В забрава прагът с бурен е обвит
и в спомени,като с трева обрасъл…
Наднича плахо рухналият зид,
с очите на хлапак … Сега пораснал.

Бунара зее сух и едноок,
и къкря с шарен боб в гърне от глина.
Тук Бог остава все така висок
и сякаш никога оттук не мина.
С прозрачен поглед,синьо закачлив,
тъй както може само за детето,
да ме посрещне,грейнало щастлив,
е слязъл моят дядо от небето.

След лай на куче плисва детски смях,
и времето,изгубена жълтица,
търкаля се по пътя тънещ в прах.
Тук хората са станали на птици…

Припомням си с мечти как пълен бях ,
тъй както бъчва с вино е пияна…
За любовта с оголен нерв разбрах:
един й стига…
А за дружба двама!

На селски хляб ухае,на уют.
на дим от лютеница и от сладко…
Днес чувам само как пчели жужат
и на сърцето ударите кратки.
Животът в тази къща – сгърчен клон,
от паяжини и тъга оплетен,
и лампата на кривия пирон
ръждиво само в спомена ми свети.

Без път в света… Под камъни… Над дъжд,
прав коленича, мълчалив говоря.
Завръщам се презрял от болки мъж ,
дете съм щом вратата и отворя.

Leave a reply