АМБРОЗИЯ

АМБРОЗИЯ

Амброзия стихът е …И потръпвам
от него ,сякаш ток през мен минава .
И в страх без дъно ,като в мрачен пъкъл,
стоя нагорещен ,че продължава
да ме измъчва мисълта за Нея,
простряла върху всичко черна сянка ,
в която като полутон живея,
безспирно питащ как ли е оттатък…
Надничам в сънища с очи от Рая,
опитвайки незримото да видя
и онова ,което тук не зная,
ще разбера ,когато там отида,
че с Вечната не се говори лесно,
защото с тишина ще ти отвърне.
И в нея мъртвите ,напълно честни,
опитват живите си да прегърнат.
повярвали ,че могат да прескочат
над бездната пред тях ,без да се хлъзнат.
А тя е непонятност ,свита в точка ,
след многоточията от илюзии.
О, ако знаех, мойта пръст коя е ,
където като влага ще попия,
със зъби в нея щях да издълбая
най-дългия си сън…И ще се скрия
в крилото на отлитаща калинка,
която бели детелини търси .
Наместо себе си ще сложа снимка
в пръстта… И ще избягам от съня си.
От мрак и камъни ще я почистя.
С дъжда в очите си ще я поливам .
И думи за любов ,и светли мисли,
ще пръсна в нея,както в житна нива
сеяча хвърля зърното за хляба,
което с острието си зелено
пробива ,като с колеблива сабя,
замята …И в ръждивата си вена
набъбва, щом небесна длан го дърпа
до другите му люшкащи се братя ,
додето дойде с крива челюст сърпа
озъбен …И го просне на земята,
прегризал еднокраката надежда,
която като знаме го изправя.
Смъртта е алчен гост …Без жал поглежда,
когато всичко взима …И заравя.
Халка тогава е стиха …И дърпам
безсмъртието с нея да отворя,
да пусна птицата си …И да тръгна
през себе си ,като през зла история…
Без право на завръщане да спирам
и с Космоса невидим да се слея,
че сигурно в мига ,в който умирам ,
най –силно ще желая да живея!

Leave a reply